От залеза изхвръкнаха копита,
разкъса древен вик воала розов
и хукнаха стремглаво по вълните
прекрасни полунощни еднорози.

Вестители от друг, незнаен свят,
носители на вяра в невъзможно,
се втурнаха над стихналия град - 
свободни, диви, огнено тревожни.

Защо са тук, морето не разбра,
но сложи под копитата им  пяна,
килим от песъчинки им постла
по пътя към малцината избрани.

Нощта прегърна ласкаво брега,
превърна се в екран, та те да светят - 
посланици, дошли от вечността,
през синята обвивка на небето.

И спуснаха се в сънища безчет
чудати, неочаквани загадки,
забравени копнежи, с дъх на мед,
жив спомен за божествени порядки.

Една далечна струна затрептя,
мелодия прастара разлюля се,
на жар пристъпи боса утринта,
раздиплила си облак, за украса.

За шепа хора, вече друг, светът
изтупа закърнялата си проза.
Отекваха по стръмен, прашен път,
копитата на бели еднорози.

Да си жива и здрава и все така талантлива!