Обрули думите си като орехи
и всичките на нея ги дари.
Кънтеше ехото им из простора.
Аз слушах и не мигнах до зори.

Не знаех, че от думи се умира,
тъй както се умира от сачма,
която слабото место намира.
Не знаех... Но усетих го сама.

Не съм умряла, но агонизирам
и миговете тъмни с теб броя.
През мътен поглед истини съзирам –
до някакъв далечен тъжен бряг.

Натам вървя. Последен спомен влача –
на залеза си ще го подаря.
От никого нечута, тихо плача.
В сълзите ми се рони светъл грях...

Поздрави за образността и прекрасния изказ.
А за преживяването... без думи. Че от тях или от липсата им действително се умира...

може да се умира от думи и в повечето случаи е бавно...силно стихо!!1

"Обрули думите си като орехи
и всичките на нея ги дари."

Прелюдия към много силно въздействаща лирика. Поздрав Неземен за теб Земя!

Извинявам се на Благовестие и Ива, че късно видях коментарите им.
Поздрави – с пожелание за успешни дни :)