(Провокирано от стих на М.М.)

Нас нещо невъзможно ни събра,
затуй не ни благослови Небето.
Опита се да бъдеш с мен добра –
в живота ми като пустинно цвете...

Сега си тръгваш. Но поспри за миг –
на камъка за малко да поседнем.
И да остане споменът ни жив –
до онзи час, наречен за последен.

Тъжно и красиво, прелива от емоции...Поздрав!

Светли и зареждащи да са дните ти!

Възкреси ми онзи морски спомен:

Спомен



На Ралица Ковачева



Гледам небето от кръстове звездни запалено
и Невъзможното, търсещо в него цвета си...
Тъмен, денят е понесъл живота нанякъде
и е оставил стаените, втренчени в себе си къщи.

Може би сигурно в тази минута единствено това е,
че ще се върна отново на камъка с теб да приседна,
тъй както споменът вечно приседнал остава -
кратък кристал върху бялата сол на морето.

напълнихте ми душата.

Благодаря ви, Мисана и Росиела!
Споделени радоси в дните ви!