Небето се разплакало, не спира –
с ведро излива своята тъга.
Аз някак инстинктивно го разбирам,

Не стигнаха ни думи, ни сълзи –
да ти покажа цялата си болка.
И гордостта едничка ме спаси

В съня ми идваш – близък и достъпен.
Вървя – прозрачна сенчица до теб.
Догонвам те със ситни бързи стъпки,

Аз бях Луна  с измамна светлина,
а ти крадеше огън от звездите.
Не ми приписвай грях или вина,

Идва Есен – като старост:
сива, тъжна, сред мъгли.
Стихва песен, чезне радост,

За тебе бях една прашинка щастие –
надеждата, която те изпълваше.
Но времето мечтите ни задраска,