Съдбата отреди да е сама –
в един нечакан ден Го взе от нея.
На устните й, вместо светъл смях.

Не се оплаквам. Има време
за всичко в дългите ми дни.
Ако в зори разпръсна семе,

Добрите хора по-малко живеят –
(откривам тази истина смутен).
Дали защото повече милеят,

Този поглед сладко ме тревожи –
сякаш нежни думи ми шепти.
Идва нещо тайно, невъзможно,

Понякога изглеждам много дребна –
дори във собствените ми очи.
Случайна запетайка, непотребна,

Когато се усмихна на света,
край мене всяко нещо тържествува
и сякаш във море от доброта